26 юни /Българско време/. На тази дата преди две години светът загуби Майкъл Джексън. Изписани са много спорни и противоречиви неща около живота и творчеството му. Едно обаче си остава безспорно – Джако промени усещането ни за ритъм. Неговата музика е религия. Неговият талант е неоценим. Неговият гений никога няма да умре. Ние от Sound The Best ви предлагаме заедно да почетем паметта му с няколко любопитни откъса от автобиографичната му книга „Лунна разходка” („Moonwalk”). В България изданието се разпространява от 1990 г.

Първа глава: Просто дечица с блян (от 5- до 10-годишен)

 „Знаете ли, винаги съм искал да мога да съчинявам или разказвам това, което ми е на душата. Обичах да седя край огъня и да карам хората около мен да плачат и да се смеят, да ги водя емоционално където и да е, с нещо толкова просто и естествено, каквото са думите.

(…) Тъй като започвам да пиша моята история, ми се иска да повторя онова, което казвам обикновено, щом ме питат за най – ранните ми дни с „Джаксън файв”. Когато започнахме да се занимаваме с музика, бях толкова малък, че наистина не си спомням много неща. Бях само на пет години. Когато си дете в шоубизнеса, ти наистина нямаш зрелостта да разбираш много от това, което става около теб. Докато не си в стаята, други хора вземат решения, засягащи твоя живот. Всъщност ето какво помня: помня само пеене (колкото ми глас държи), танцуване (с истинска радост) и работа – твърде много за едно дете.

 (…) Както всички деца, така и аз, се приспособих и започнах постепенно да обиквам учителите си, особено жените. Те бяха винаги много мили с нас, а мен просто ме обичаха. Бяха забележителни! Бях толкова луд по моите учителки, че вземах тайно бижутата на мама и им ги подарявах. Те оставаха трогнати, но в края на краищата мама разбра и сложи край на моята щедрост с нейните вещи.

 (…) Когато мисля за майка си и за нашите ранни години, ми идва да кажа, че има и други видове награди, които са по – висши от парите, аплодисментите и лауреатските звания. Майка ми беше страхотна в стремежа си да ни задоволи. Макар че имаше девет деца, тя се отнасяше към всеки от нас с особено внимание, като към единствена рожба. Заради нежността, топлината и вниманието й, аз не мога да си представя какво би било да израснеш без майчина любов. Едно нещо зная за децата и то е, че ако не получат нужната обич от родителите си, те ще я вземат от някой друг и ще се привържат към този човек – дядо, баба, който и да е. С майка като нашата ние не трябваше да търсим другаде обич. Уроците, които ни даваше, бяха безценни. Доброжелателство, любов и деликатност към другите бяха на първо място за нея. „Не обиждай хората”, „никога не проси”, „не бъди използвач”… Пренебрегването на тези правила беше грях в нашия дом. Мама винаги искаше от нас да даваме и никога не ни разрешаваше да молим или да просим. Ето такава беше тя.

(…) Всеки ден след училище татко сядаше и репетираше с нас. Ние пеехме пред него, а той ни критикуваше. Ако нещо объркаш – получаваш удар, понякога с каиш, понякога с пръчка. Баща ми беше наистина взискателен към нас, истински строг… Мен ме биеха пък главно за нещата, които ставаха извън репетицията. Татко можеше така да се ядоса и обиди, че се опитвам да му отвърна, та си навличах още по-голям бой. Случваше се да грабна една обувка и да я метна по него или просто да се съпротивлявам, размахвайки юмруци. Ето защо аз си патех повече от всичките ми братя взети заедно. Бранех се, а баща ми можеше да ме пребие, просто да ме разкъса… Ние имахме бурни взаимоотношения.

Глава втора: Обетованата земя (от 11- до 14-годишен)

(…) Когато пристигахме в някой нов град, веднага се втурвахме да разгледаме всичките му забележителности… Аз обичах да пазарувам, особено в книжарници и универсални магазини, но тъй като нашата слава непрекъснато растеше, почитателите ни превръщаха нашето инцидентно пазаруване в нещо като ръкопашен бой. В онези дни нападението от момичета, стигнали почти до истерия, беше едно от най-ужасяващите ми преживявания. Струваше ми се брутално, невъзпитано, грубо. Когато решавахме да се отбием в някой универсален магазин, а почитателките ни откриеха, че сме там, буквално можеха да сринат мястото до основи. Прекатурваха щандовете, чупеха стъкла, събаряха каси… Ако не сте били очевидци на подобна сцена, никога няма да успеете да си представите какво е това! Тези момичета бяха опасни! И все още са! Намеренията им са добри, но аз мога да потвърдя и да докажа, че когато се нахвърлят върху теб, боли. Аз все още си нося белезите и помня в кой град съм получил всеки от тях.

Глава четвърта: Аз и Куинси (от 19- до 21-годишен)

(…) По онова време имах много малко близки приятели и се чувствах твърде изолиран. Толкова бях сам, че излизах да се разхождам из квартала с надеждата, че ще налетя на някого, с когото бих могъл да поговоря и вероятно да станем приятели. Исках да срещна хора, които не знаеха кой съм аз. Исках да попадна на някого, който би станал мой приятел не само заради популярността ми, а защото ме е харесал и защото той също се е нуждаел от приятел… Успехът определено носи самота… Човек жадува за основните неща от живота.

Всъщност, когато ходех на училище наистина нямах приятелка. Някои момичета ми бяха симпатични, ала ми се струваше доста трудно да се приближа до тях. Чувствах се неловко, така и не разбрах защо, беше просто лудост. Първата ми истинска „среща” беше с Тейтъм О'Нийл. Срещнахме се в един клуб на „Сънсет стрип”, наречен „Он дъ рокс”. Разменихме си телефоните и често си звъняхме. Говорех с нея с часове: от улицата, от студиото, от вкъщи. На нашата първа среща отидохме на прием в имението на Хю Хефнър, собственика на сп. „Плейбой” и прекарахме чудесно. За първи път през онази вечер в „Он дъ рокс” тя ми беше хванала ръката… Вероятно този епизод не би означавал много за другите хора, но за мен той беше нещо сериозно. Тя ме беше докоснала…! Ето как аз чувствах тези неща.

Глава пета: Лунна разходка (от 21- до 26-годишен)

(…) Признавам, че обичам лансирането на модни новости, но никога не съм предполагал, че носенето на бели чорапи ще стане популярно… Моето становище е да правя онова, което модата казва, че е забранено. Когато съм си у дома, не обичам да се обличам. Нося всичко, което ми е под ръка. Мога да прекарам дни по пижама. Обичам меки фланелени ризки, стари пуловери и памучни панталони, семпли дрехи.

 Глава шеста: Трябва ти само любов (от 26- до 30-годишен)

Мисля, че женитбата може да бъде нещо прекрасно, ако и двамата се отнасят към нея почтено. Вярвам в любовта, при това – безусловно. Как е възможно да не вярваш в нея, след като си я изпитал? Вярвам във взаимността. Зная, някой ден и аз ще намеря подходящата жена и ще се оженя. Често си представям, че имам деца. Всъщност би било хубаво да имам солидно семейство – нали самият аз идвам от такова. В мечтите за голямо домочадие се виждам с 13 дечица.

(…) Обичам да бъда с деца. Те забелязват всичко, не са преситени, вълнуват се от неща, за които ние вече отдавна сме забравили да се вълнуваме. Те са толкова естествени и така непреднамерени. Във всичко се вглеждат с такава свежест в очите, с такава непредубеденост. Това е малка част от предпоставките, които правят децата градивни. Те не са затормозени от правилата. При тях например невинаги е необходимо рисунката да бъде в средата на листа или небето да бъде синьо.  Те приемат хората с открита душа. Единственото условие, което поставят, е да бъдат обичани и всички да се отнасят честно към тях. Нима и ние, възрастните, не желаем точно това? Малчуганите са удивителен народ. Чудесен!"